Днес за пореден път ми се наложи да преподреждам хилядите вехтории, които съхранявам вкъщи. Сърце не ми дава да се разделя с тях, така че не вярвам някога да го направя. В основната си част те представляват купища листченца със записки, бележчици, рисунчици, драсканици и опити за писателстване. Винаги, когато ги чета, или изпадам в истерични пристъпи на смях, или най-малкото се усмихвам широко през цялото време, докато ги разглеждам. Изумително е как е възможно все още да им се радвам, при положение че не само съм ги чела десетки пъти, но и съм ги написала.
Но това е положението.
И така, попаднах на едно листче, което съм сътворила през часовете си по музика в осми клас. Ех, хубави времена бяха, когато кандидатсвахме.
Незаменими са всички весели, дебилясали дни, в които ходехме на уроци с основната цел да се лигавим и да измисляме как да простеем през междучасието. С Кристина се чакахме, за да ходим на уроци, един час предварително, независимо, че можехме да стигнем за около 20 минути. Въпреки цялото време, което си предвиждахме, пак ни се случваше да закъснеем - в тези ситуации, веднага щом завиехме зад ъгъла и се озовахме във видимата област на врага (Господина и другите, които сигурно отдавна ни чакаха), ние задължително се затичвахме и задъхани пристигахме в класната стая, правейки прекрасно впечатление с отговорността си към уроците.
Всеки час по български беше същинска благословия. Все се намираше някой ослепителен бисер, който да изръсят мъдрите ни приятели. Ако не се случваше така, откривахме нещо друго, на което да се смеем с часове - безсмислено е да казвам, че не обръщахме много внимание какво точно е то. През междучасието изхвърчахме навън. Винаги, когато атмосферните условия го позволяваха, си организирахме продължителни и абсолютно нездравословни боеве в снега. Един път Господина се наложи да ми суши палтото, което цялото се беше напълнило с буци сняг. Както можете да се досетите, в повечето случаи той трябваше да ни събира от покрайнините на "Образователни технологии" и даже от време на време да подръпва уши. Ние търпяхме стоически в името на своите три свещени каузи: 1) да научим за изпита, 2) да се излигавим максимално и 3) проектът, с който ангажирахме съзнанието си в момента. Било то филм, книга, научен труд по биология, пътеводител на Перник, и прочее, и прочее... Компанията ни винаги беше готова да се заеме с някоя нова налудничава идея. За съжаление вече не си позволяваме да планираме такива велики хрумвания (освен с Крис де - той е мой верен съмишленик и вярвам, че винаги ще бъде!), защото с навлизането в мъдрата възраст на зрелия пубертет ние осъзнахме, че трудностите около организирането на компанията въобще да се събере са предостатъчни, за да изпълнят живота ни с трепетно вълнение и приливи на истерия (с последното се занимавам основно аз). Съберете 5-6 хора без работа, в чиито глави вечно се разшматкват изтървани идеи, и със сигурност ще получите една много забавна и необичайна приятелска компания. Заслужава си да опитате.
Най-малкото дори да не осъществите нито един проект (което е почти 100% сигурно), ще запечатате в сърцата си завинаги прекрасни спомени от безкрайните часове, прекарани в парка след уроците - главно в правене на нищо ценно. Ако цялата тази ситуация ви изнервя, отидете да поритате дървото. Какво, искате да ми кажете, че си нямате анти-стрес дърво, на което в напрегнати ситуации си го изкарвате, като го налагате, докато единия не се откаже? Нашето дърво беше изключително голям стоик и инат, така че обикновено на нас ни минаваше преди то да реши да отвръща на ритниците ни.
Имахме си всичко в това малко общество. Лалугер, който снася яйца и е изключително популярен сред дамите; Композитор, който става все по-талантлив, колкото повече коса си пуска; Кралица на джиткането, която не може да бъде описана достатъчно обстойно дори и във всичките томове на следващата книга, която Дж. К. Роулинг ще напише; и два зли гения, които завинаги ще си останат невероятни производители на дебилни идеи. Нашето войнство често се допълваше от какви ли не допълнителни персонажи, които физически или духовно често присъстваха на нашите разговори и събирания и оказваха неимоверно влияние на философията на живота ни. Общо взето, бяхме се намерили: куп хора, които обичат да се разхождат безцелно, да крещят по улиците, да плашат хора със злите си смехове и да пеят "I Feel Good" или "Jingle Bells" посред лято на пернишкия площад.
Дърводелската работилница никога няма да бъде забравена, а заветите й ще се следват неизменно от нейните последователи, докато те не се сбръчкат тотално като стафиди, зарязани на най-задната седалка в градския транспорт. Обещаваме ви го!
Но това е положението.
И така, попаднах на едно листче, което съм сътворила през часовете си по музика в осми клас. Ех, хубави времена бяха, когато кандидатсвахме.
Всеки час по български беше същинска благословия. Все се намираше някой ослепителен бисер, който да изръсят мъдрите ни приятели. Ако не се случваше така, откривахме нещо друго, на което да се смеем с часове - безсмислено е да казвам, че не обръщахме много внимание какво точно е то. През междучасието изхвърчахме навън. Винаги, когато атмосферните условия го позволяваха, си организирахме продължителни и абсолютно нездравословни боеве в снега. Един път Господина се наложи да ми суши палтото, което цялото се беше напълнило с буци сняг. Както можете да се досетите, в повечето случаи той трябваше да ни събира от покрайнините на "Образователни технологии" и даже от време на време да подръпва уши. Ние търпяхме стоически в името на своите три свещени каузи: 1) да научим за изпита, 2) да се излигавим максимално и 3) проектът, с който ангажирахме съзнанието си в момента. Било то филм, книга, научен труд по биология, пътеводител на Перник, и прочее, и прочее... Компанията ни винаги беше готова да се заеме с някоя нова налудничава идея. За съжаление вече не си позволяваме да планираме такива велики хрумвания (освен с Крис де - той е мой верен съмишленик и вярвам, че винаги ще бъде!), защото с навлизането в мъдрата възраст на зрелия пубертет ние осъзнахме, че трудностите около организирането на компанията въобще да се събере са предостатъчни, за да изпълнят живота ни с трепетно вълнение и приливи на истерия (с последното се занимавам основно аз). Съберете 5-6 хора без работа, в чиито глави вечно се разшматкват изтървани идеи, и със сигурност ще получите една много забавна и необичайна приятелска компания. Заслужава си да опитате.
Най-малкото дори да не осъществите нито един проект (което е почти 100% сигурно), ще запечатате в сърцата си завинаги прекрасни спомени от безкрайните часове, прекарани в парка след уроците - главно в правене на нищо ценно. Ако цялата тази ситуация ви изнервя, отидете да поритате дървото. Какво, искате да ми кажете, че си нямате анти-стрес дърво, на което в напрегнати ситуации си го изкарвате, като го налагате, докато единия не се откаже? Нашето дърво беше изключително голям стоик и инат, така че обикновено на нас ни минаваше преди то да реши да отвръща на ритниците ни.
Имахме си всичко в това малко общество. Лалугер, който снася яйца и е изключително популярен сред дамите; Композитор, който става все по-талантлив, колкото повече коса си пуска; Кралица на джиткането, която не може да бъде описана достатъчно обстойно дори и във всичките томове на следващата книга, която Дж. К. Роулинг ще напише; и два зли гения, които завинаги ще си останат невероятни производители на дебилни идеи. Нашето войнство често се допълваше от какви ли не допълнителни персонажи, които физически или духовно често присъстваха на нашите разговори и събирания и оказваха неимоверно влияние на философията на живота ни. Общо взето, бяхме се намерили: куп хора, които обичат да се разхождат безцелно, да крещят по улиците, да плашат хора със злите си смехове и да пеят "I Feel Good" или "Jingle Bells" посред лято на пернишкия площад.
Дърводелската работилница никога няма да бъде забравена, а заветите й ще се следват неизменно от нейните последователи, докато те не се сбръчкат тотално като стафиди, зарязани на най-задната седалка в градския транспорт. Обещаваме ви го!
Няма коментари:
Публикуване на коментар