И отново кукери... When will the joy ever end?

Отново е това време от годината! Направо не мога да повярвам колко често се случва. Отвсякъде поддрънкват гигантски звънци, сякаш целr стада са се пренесли на постоянно местожителство в центъра. Тропот, диви викове и само най-изискано подбраните цигански ритми се разнасят навред из родния ми Перник. Град, който макар да съхранява в себе си своята токсичност целогодишно, към края на януари - началото на февруари постига световни рекорди в нивото на замърсяване. И затова трябва да се благодари единствено на нашите свежи сурвакари, облечени в смрадливи кожи. Костюмите им, поне по техния вид и аромат, сигурно са надживели и най-старите граждани на това впечатляващо населено място.
Неоспорими са всички предимства, които носи със себе си традиционният дивашки ритуал Сурва на Перник. Та кога по друго на време към града ще се стичат туристи от всичките най-забутани български и македонски села? Ако това не си е далавера, здраве му кажи. Развива се и бизнеса - най-вече с шарени перуки, ходещи кученца, светещи топки и други висококачествени китайски стоки. Хубаво е поне веднъж в годината да видиш Перник така изпълнен с живот (точно като в Анкх-Морпорк - никога не можеш да си убеден, че не си прихванал разни симпатични паразити, докато си минавал, та дори и транзитно, през площада), наблъскан с развълнувани малки деца и дърти пропадналяци, които само си търсят повод да се напият. И знаете ли колко е забавно да си прокарваш път през това всеобхватно меле, докато си надуваш на слушалки пернишкия химн - System Of A Down - Toxicity и се чудиш дали кресливия вокал може да се съревновава с шума от весело подскачащите наоколо космати смрадливковци.
А някога бях впечатлена от тези кукери. Имам такива спомени от ранното си детство. Може би тези впечатления са единствените, за които мога с чиста съвест да твърдя, че са били плод на глупава детска наивност. Не са достатъчно красиви, за да ме карат с усмивка да си припомням отминалите времена на моята младост в детската градина. А и дори да ми хрумне такова своеволие, острото зловоние, което моментално ме лъхва, не ми позволява да се самозабравям и прогонва всички странични мисли от главата ми.
Добре е, че в следващите пет дни ще бъда в София, но дали дотогава боклуците и топките древна бълхлива козина по площада вече ще бъдат отнесени достатъчно далече от вятъра? България има само да сънува за дните, когато улиците й ще бъдат мити с Мистър Пропър.

Somewhere, between the sacred silence and sleep
DISORDER, DISORDER, DISORDER
More wood for the fires, loud neighbours
flashlight riveries caught in the headlights of a truck
eating seeds as a pastime activity
the toxicity of our city, of our city ...
DISORDER!