18.10.2007 г
Вече настъпва краят на четвъртата седмица от великото сражение. Отначало никой не вярваше, че борците ще успеят да се задържат на фронта толкова дълго време. И дори сега, всеки ден хората шушукат: "Няма да продължат още дълго". Но може би е настъпил мигът, в който всички трябва да признаем, че воините ни са по-силни и решителни, отколкото сме си мислили. По принцип нашия народ няма навика нито да се противопоставя на несправедливостите, нито пък да ги приема радушно: ние ще мрънкаме с години, ще измислим милион поучителни истории и шеги, ще прекараме безкрайни часове в словесна надпревара за това кой мрази повече неизгодното ни положение, но няма да се намерят и двама души, които да направят нещо по въпроса.
И така, явно всички подценихме способността на бойците да издържат без храна и вода за неопределени периоди от време, затова тази продължителна война все повече и повече ни изненадва. Междувременно до ушите ни стигнаха хиляди поучителни речи. Те залагаха главно на сложни термини, свързани в напълно неразбираем (а обикновено и също толкова безсмислен) ред. Тази стратегия постига целта си - никой не може да разбере напълно за какво става въпрос и как протичат сраженията, но затова пък на никого не му е чуждо да изкоментира и да даде експертното си мнение.
Многобройните опити да се настрои обществото срещу смелите борци обаче със сигурност не засегнаха по никакъв начин единствено нас. Тези бунтовници са нашите главатари, понякога - благодетели (но в повечето случаи - мъчители), с които всеки ден водим безброй мимолетни и като правило добронамерени схватки. Въпреки това все пак нашата принадлежност към дружината ни кара да изпитваме добре прикрито уважение и може би дори далечни симпатии, които, разбира се, никога не бихме показали и бас държа, че същото важи и за главатарите. Всеки ден ние, нисшестоящите, сме задължени да посещаваме мрачните дълбини на безкрайни подземия и да висим вътре, понякога да бъдем подлагани на обичайни и съвсем хуманни мъчения, приготвени с грижа от главатарите ни. Някои са по-зли от другите. Някои си имат причина, други са просто зли. Някои споделят съкровищниците си с нас, но има и такива, при които или липсва всякаква граница на злобата, или просто сандъчетата им са празни. Последните, за наше съжаление, с всяка година стават все повече и повече. С неохота признаваме, че и нашите сандъчета стават все по-мънички с течение на времето, а ръждясалите им панти са дотам захабени, че дори и главатарят с най-добри намерения трудно може да ги отвори и насилствено да пъхне вътре по някоя златна пара. Подозирам, че тези две обезпокояващи, ала безспорни истини са взаимно свързани, но не мога да определя кое на кое е повлияло.
Между другото, в името на правдата аз трябва да призная, че повечето мъчения, на които биваме подлагани, са всъщност по-скоро изпитания. Ако те бъдат преминати успешно, нашите главатари ни възнаграждават с по нещо от своите съкровищници. Ако попитате тях защо са замислили именно по този начин да споделят богатството си, някои навярно ще ви отговорят: "За да могат да оценят съкровищата по-добре.", други ще ви развият обстойни теории за жестокия естествен подбор, а трети, ако бъдат достатъчно искрени, няма да се сетят по-добра причина от "За да ги гледам как се мъчат!". Във всеки случай и ние не им оставаме длъжни: заобикаляме по всякакви хитроумни начини препядствията или просто им бъркаме в здравето. Един уважаващ себе си главатар, който е бил на служба порядъчно дълго време, може винаги да се похвали със своя идеален комплект скъсани нерви - истинско произведение на изкуството, подарък от неговите подчинени.
Най-належащият проблем, този, заради който избухна войната, е че вече никой не цени нашите съкровища. Нито тези на главатарите ни, които цял живот усърдно са ги събирали. Затова се появиха и злобарите с празни сандъчета. Затова и ние получаваме все по-малко богатства, без да сме заслужили това положение. Много от главатарите, недоволни от това, което получаваха, станаха контрабандисти. Избягаха зад граница, за да открият нови земи, където съкровището им действително се зачита и където могат да си живеят охолно с него. Истината е, че и всеки от нас, който съумее да напълни ковчежето си достатъчно, ще стане контрабандист. Това е мечтата на всяко малко дете. Никой вече не иска да става главатар на дружинка. Инфлацията нанася тежки удари върху нас: сокчетата от 10 скочиха с 20%, в резултат на което те вече следва да бъдат наричани сокчета от 12. Ще трябва и да свикнем с тенденцията насъщният ни хляб да се подвизава в супермаркетите в секция "Деликатеси". Но това, което започва да ни гложди отвътре, е въпросът: "Ще ходим ли някога отново в подземията?!"
Никой не може да ни даде отговор. Главатарите ни са на бойното поле, в словесно нападение те не дават нито миг покой на властите, замерят ги с копия от недоволство и катапултират гюлета гняв, които са събирали с години. А когато свършат гюлетата, използват тикви. Всички налични материали рано или късно ще станат оръжия в ръцете на избеснелите главатари, които и без това се прехранват с каквото намерят. Време беше някой да се опълчи срещу нередностите, които стават пред очите ни, от които засегнати сме и ние, и главатарите, и всички останали. Ние ги подкрепяме. Дори сме много щастливи, че не ни се налага всеки ден да слизаме в тъмните подземия. Но 4 седмици! Това започва да ни се отразява зле. Каквото и да ви говорим, ние обичаме нашите тъмници, където откриваме толкова много интересни неща (някои от тях даже са живи!), общуваме с другите разбойници и кроим планове как да си го върнем на главатарите. Никога не бихме отказали няколко дни почивка, но тази неяснота ни убива: всеки ден се чудим дали няма враговете да сразят смелите борци, или пък случайно да изпълнят исканията им. Постоянно се надявам на още няколко дни, защото много добре знам, че имам толкова за вършене: но стоя тук, заровена в учебници по математика (да знаете, че това е едно от най-ефикасните мъчения, познати в света) и от време на време през главата ми се прокрадват случайно попаднали мисли. Сещам се ту за един, ту за друг разбойник от дружинката си и ми се ще да съм с тях, но те са доста далеч и мога да ги виждам само в бърлогата. Отдавна смятах да напиша този скромен летопис, който едва ли ще бъде запомнен в човешката история, но все отлагах за друг ден. И така днес, докато се мъчех да си поема глътка въздух изпод тоновете хартия, изведнъж - само за секунда - в има ми проблясна една изтървана мисъл: за пръв път в живота ми ми беше станало мъчно за НЕЯ!!!
Това ме шокира напълно и аз седнах да пиша. Химикалът ми се движеше с бясна скорост по листа, докато осмислях както е станало с разсъдъка ми. Не открих отговор.
Тя беше нашият пръв главатар. От всички тя имаше най-голяма власт - не съм сигурна защо, но някак по подразбиране стоеше по-високо в йерархията от другите. Пред нея никой дори не си помисляше да направи неща, които пред другите бяха навик. Тя искаше да има пълна власт над личността ни - и повярвайте, ако я постигнеше, би я използвала почти изцяло за да ни внуши да решаваме задачи. Е, няма пълна власт над личността ни. И се радвам, че всеки от нас й се противопоставя, защото схващанията й по някои въпроси се просто различни от нашите. Но от Нея има какво съкровище да се вземе. Трябва да се преминат най-много изпитания, но получаваме и най-голямо богатство.
Смятах, че след като напиша всичко това, което се върти из главата ми, ще ми мине необичайната вълна на привързаност към Нея. Но всъщност сега я ценя повече от всякога. И й пожелавам успех в битката.
Вече настъпва краят на четвъртата седмица от великото сражение. Отначало никой не вярваше, че борците ще успеят да се задържат на фронта толкова дълго време. И дори сега, всеки ден хората шушукат: "Няма да продължат още дълго". Но може би е настъпил мигът, в който всички трябва да признаем, че воините ни са по-силни и решителни, отколкото сме си мислили. По принцип нашия народ няма навика нито да се противопоставя на несправедливостите, нито пък да ги приема радушно: ние ще мрънкаме с години, ще измислим милион поучителни истории и шеги, ще прекараме безкрайни часове в словесна надпревара за това кой мрази повече неизгодното ни положение, но няма да се намерят и двама души, които да направят нещо по въпроса.
И така, явно всички подценихме способността на бойците да издържат без храна и вода за неопределени периоди от време, затова тази продължителна война все повече и повече ни изненадва. Междувременно до ушите ни стигнаха хиляди поучителни речи. Те залагаха главно на сложни термини, свързани в напълно неразбираем (а обикновено и също толкова безсмислен) ред. Тази стратегия постига целта си - никой не може да разбере напълно за какво става въпрос и как протичат сраженията, но затова пък на никого не му е чуждо да изкоментира и да даде експертното си мнение.
Многобройните опити да се настрои обществото срещу смелите борци обаче със сигурност не засегнаха по никакъв начин единствено нас. Тези бунтовници са нашите главатари, понякога - благодетели (но в повечето случаи - мъчители), с които всеки ден водим безброй мимолетни и като правило добронамерени схватки. Въпреки това все пак нашата принадлежност към дружината ни кара да изпитваме добре прикрито уважение и може би дори далечни симпатии, които, разбира се, никога не бихме показали и бас държа, че същото важи и за главатарите. Всеки ден ние, нисшестоящите, сме задължени да посещаваме мрачните дълбини на безкрайни подземия и да висим вътре, понякога да бъдем подлагани на обичайни и съвсем хуманни мъчения, приготвени с грижа от главатарите ни. Някои са по-зли от другите. Някои си имат причина, други са просто зли. Някои споделят съкровищниците си с нас, но има и такива, при които или липсва всякаква граница на злобата, или просто сандъчетата им са празни. Последните, за наше съжаление, с всяка година стават все повече и повече. С неохота признаваме, че и нашите сандъчета стават все по-мънички с течение на времето, а ръждясалите им панти са дотам захабени, че дори и главатарят с най-добри намерения трудно може да ги отвори и насилствено да пъхне вътре по някоя златна пара. Подозирам, че тези две обезпокояващи, ала безспорни истини са взаимно свързани, но не мога да определя кое на кое е повлияло.
Между другото, в името на правдата аз трябва да призная, че повечето мъчения, на които биваме подлагани, са всъщност по-скоро изпитания. Ако те бъдат преминати успешно, нашите главатари ни възнаграждават с по нещо от своите съкровищници. Ако попитате тях защо са замислили именно по този начин да споделят богатството си, някои навярно ще ви отговорят: "За да могат да оценят съкровищата по-добре.", други ще ви развият обстойни теории за жестокия естествен подбор, а трети, ако бъдат достатъчно искрени, няма да се сетят по-добра причина от "За да ги гледам как се мъчат!". Във всеки случай и ние не им оставаме длъжни: заобикаляме по всякакви хитроумни начини препядствията или просто им бъркаме в здравето. Един уважаващ себе си главатар, който е бил на служба порядъчно дълго време, може винаги да се похвали със своя идеален комплект скъсани нерви - истинско произведение на изкуството, подарък от неговите подчинени.
Най-належащият проблем, този, заради който избухна войната, е че вече никой не цени нашите съкровища. Нито тези на главатарите ни, които цял живот усърдно са ги събирали. Затова се появиха и злобарите с празни сандъчета. Затова и ние получаваме все по-малко богатства, без да сме заслужили това положение. Много от главатарите, недоволни от това, което получаваха, станаха контрабандисти. Избягаха зад граница, за да открият нови земи, където съкровището им действително се зачита и където могат да си живеят охолно с него. Истината е, че и всеки от нас, който съумее да напълни ковчежето си достатъчно, ще стане контрабандист. Това е мечтата на всяко малко дете. Никой вече не иска да става главатар на дружинка. Инфлацията нанася тежки удари върху нас: сокчетата от 10 скочиха с 20%, в резултат на което те вече следва да бъдат наричани сокчета от 12. Ще трябва и да свикнем с тенденцията насъщният ни хляб да се подвизава в супермаркетите в секция "Деликатеси". Но това, което започва да ни гложди отвътре, е въпросът: "Ще ходим ли някога отново в подземията?!"
Никой не може да ни даде отговор. Главатарите ни са на бойното поле, в словесно нападение те не дават нито миг покой на властите, замерят ги с копия от недоволство и катапултират гюлета гняв, които са събирали с години. А когато свършат гюлетата, използват тикви. Всички налични материали рано или късно ще станат оръжия в ръцете на избеснелите главатари, които и без това се прехранват с каквото намерят. Време беше някой да се опълчи срещу нередностите, които стават пред очите ни, от които засегнати сме и ние, и главатарите, и всички останали. Ние ги подкрепяме. Дори сме много щастливи, че не ни се налага всеки ден да слизаме в тъмните подземия. Но 4 седмици! Това започва да ни се отразява зле. Каквото и да ви говорим, ние обичаме нашите тъмници, където откриваме толкова много интересни неща (някои от тях даже са живи!), общуваме с другите разбойници и кроим планове как да си го върнем на главатарите. Никога не бихме отказали няколко дни почивка, но тази неяснота ни убива: всеки ден се чудим дали няма враговете да сразят смелите борци, или пък случайно да изпълнят исканията им. Постоянно се надявам на още няколко дни, защото много добре знам, че имам толкова за вършене: но стоя тук, заровена в учебници по математика (да знаете, че това е едно от най-ефикасните мъчения, познати в света) и от време на време през главата ми се прокрадват случайно попаднали мисли. Сещам се ту за един, ту за друг разбойник от дружинката си и ми се ще да съм с тях, но те са доста далеч и мога да ги виждам само в бърлогата. Отдавна смятах да напиша този скромен летопис, който едва ли ще бъде запомнен в човешката история, но все отлагах за друг ден. И така днес, докато се мъчех да си поема глътка въздух изпод тоновете хартия, изведнъж - само за секунда - в има ми проблясна една изтървана мисъл: за пръв път в живота ми ми беше станало мъчно за НЕЯ!!!
Това ме шокира напълно и аз седнах да пиша. Химикалът ми се движеше с бясна скорост по листа, докато осмислях както е станало с разсъдъка ми. Не открих отговор.
Тя беше нашият пръв главатар. От всички тя имаше най-голяма власт - не съм сигурна защо, но някак по подразбиране стоеше по-високо в йерархията от другите. Пред нея никой дори не си помисляше да направи неща, които пред другите бяха навик. Тя искаше да има пълна власт над личността ни - и повярвайте, ако я постигнеше, би я използвала почти изцяло за да ни внуши да решаваме задачи. Е, няма пълна власт над личността ни. И се радвам, че всеки от нас й се противопоставя, защото схващанията й по някои въпроси се просто различни от нашите. Но от Нея има какво съкровище да се вземе. Трябва да се преминат най-много изпитания, но получаваме и най-голямо богатство.
Смятах, че след като напиша всичко това, което се върти из главата ми, ще ми мине необичайната вълна на привързаност към Нея. Но всъщност сега я ценя повече от всякога. И й пожелавам успех в битката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар